Умората и отчаянието са наслоени, 
паяжинки тънки 
във душата ми.
Ще трябва да я проветря на слънце,
ще трябва във снега да я търкалям,
в дъжда да я намокря и изтръскам,
със смях да я изтупам, най-накрая,
душата си.
Докато стане пролет
и цъфне и самотната магнолия 
във парка.
Ще трябва сок от корени да пия
и сила от паважа да изтегля,
ще трябва да се уча да съм нежна
тъй както червеят е нежен към пръстта
макар че, тя не е.
А той пълзи.

Ще трябва да се уча да прощавам 
на себе си, на други хора също,
за липсата на всяко съвършенство
и също за протичащата тленност
-  за времето започнало и свършило
без отговори.

Защото
ако нищо не направя, 
ще трябва просто сам да те оставя,
и няма с тебе да вървя по пътя

в залеза далечен...