Сбогувах се с последната си приятелка.
Беше толкова студена зима.
После слънцето плавно се скри
и разбрах, че
промяна не може да има.
Една по една, те се превръщат
в далечни познати.
А аз се превръщам в стъкло -
в основа на каменен дом.
От матриархата.
А момичето с рошави къдри
и чиста усмивка,
замина нанякъде.
Съвсем правомерно:
така, без любов,
всяко сравнение
носи болка.
И сега няма повече.
Не останаха повече. 

И заплаках от яд, без сълзи.
Много сухо и зло.
Подобаващо.
Във мълчание,
при оттегляне, 
в срещи безименни... 
Как да пазя сърцето си както преди?
В този път? В тази зима? 
И накрая оставаме вечно сами.
Пия вино.
Пред топла камина.
 

В кристалната чаша,
която звъни.
Тук единствено маниерите
почват да имат значение. 
И последните капчици искреност, 
само не прекалена...
приемам.
Няма прошка за никой от нас,  
щом се сбогуваме,
с тази последна приятелка.