На това ме научиха едни приятели, при които се наложи да живея около месец преди години. Искам да кажа - не аз съм го измислила, само го прилагам на практика. Или поне се опитвам.
Оставих  човечката в детската градина и теглих един тигел напряко през града. 40 минути пеш. Не можах да устоя на слънцето - мразовито е, но толкова светло и златисто... Не ме свърташе изобщо. Днес съм като препълнена чаша - придърпвам светлината навътре, отразявам я в мислите си. Само линейката леко ме сдуха - цепеше улиците близо до офиса с надута сирена. Всеки ден почва от начало - за всички. За добро или за лошо...