Любовта е вид ограничение. Обвързващо ограничение. Когато обичаш не може да си сам за себе си. Другият присъства макар и незримо, ти отчиташ неговите чувства и предпочитания, неговите желания и страхове. И реагираш ответно - защото дори напук да правиш точно обратното - това пак е реакция. Т.е вече не постъпваш според зова на твоето сърце...или по точно постъпваш по зова, но... Разбира се, можеш да се опиташ да игнорираш любовта - така де няма спре да се върти света затова, че обичаш. Но кой би понесъл такава любов, с отнети права, умряла в съня си. 
Струва ми се обаче, че жените по-лесно приемаме всякакви любовни ограничения. /изключения винаги има/. Мъжете някак си подивяват. И това е парадокс. Аз съм се влюбила в даден мъж понеже е бил различен и див, и обичайки го (и най вече щом той самият ме обича) го унищожвам като предмет на обич. Превръзвам го. Завързвам го. Ние ставаме две половинки.
И мъжът започва да се дърпа, да къса веригите една по една, защото мъжете не умеят да живеят с вериги. Обаче и себе си къса. Целия кърви и изстива. Даже пак има парадокс - колкото повече се дърпа, толкова повече е завързан, защото живее не заради себе си, а за да махне веригите. А ако се промени и приеме веригите по себе си, почвам тайно да го презирам донякъде. Това не е Онзи, в когото съм се влюбила. Онзи беше див. Защото и аз мразя веригите, наложени от любовта ни. Нямам силата да ги късам от живата плът се, но радвам на свободата, макар и дарена ми от него. 
Но веригите не поддават. Каквото и да прави той, каквото и да правя аз.
Тогава какво? Трябва да следваме пътя си. Или да спрем на място и да късаме от плътта си докато не се пръснем заедно с проклетите ограничения. Може би един ден веригите сами ще паднат или ще се разтворят все едно никога не са били там? Какво ще правя тогава?
Аз все още вървя по пътя.