Тя го погледна мечтателно и усмихнато.

           - Беше вълшебно, - каза. После наведе глава за да го погледне отново, с променени очи. – Но не се е случвало.

           После набързо закопча палтото си и излетя от колата. Постепенно крачките и се нормализираха, дишането се успокои... Привичния списък от спешни задачи изплува пред очите и. Храна – трябва да се купи храна. Тя се стараеше да бъде добра съпруга. И книжка за детската градина. Тя започна да оглежда затварящите магазини. Къде всъщност се намираше?

Беше едва 7 и половина.

             Все пак това беше се случило. По вените и се разливаше тихо тържество. Беше се случило.

             После тя тръсна глава и забърза – този път целенасочено.

Човек е сам цял живот, сега тя знаеше това много добре. Изпълващият я до краен предел ужас от живота никога нямаше да изчене напълно, никога нямаше да бъде споделен така както и беше нужно. Вярно, сега тя умееше да справя с нещата доста по-добре. Важно беше да си навреме, да не оставяш задълженията да ти се трупат. Важно беше да настройваш хората добре към себе си, да зачиташ малките им желания и нужди. Защото така и те я зачитаха, поне достатъчно често. Важно беше да не очакваш големи промени и да не се надяваш на голямото щастие. Защото така се радваш на всяка дреболия. ... Важно беше да отделяш време за себе си, за да събереш сили и да прекрачиш отново страха си. Тя осъзнаваше колко затворена беше философията и... Но не можеше да намери сили в себе си и да спре да се надява на спасение... отвън.

Тя не обвиняваше никой. Вече дори не мразеше себе си, по-скоро изпитваше периодично презрение към своите неспособности. Знаеше, само че страхът беше изсушил душата и. Тя обичаше само на порции – от 7 до 9 вечер семейно, или късно в полунощ докато правеше секс. Силите и не стигаха за повече. Преди време мислеше, че ако някой, ако само някой я обичаше така както тя имаше нужда, тя щеше да свали всички звезди от небето в краката му. Щеше да лети заради него. Щеше да бъде неговата вярна кучка, неговата половина. Този хипотетичен човек обаче го нямаше. Или беше се появил за малко и после си беше отишъл. Тя му беше ненужна – такава вярна и всеотдайна, с толкова страшна нужда от любов? Човек живееше сам цял живот. Тя сама трябваше да пребори страха си. Защото всичко в ръцете и се разпадаше.

Беше отново вечер. Колко дни бяха минали? Тя не броеше дните – плашеше се от скоростта, с която времето се трупаше на снопове и наближаваше крайната точка. Тя зави право към безмълвния покрит със сняг парк. Тя не се боеше от студа, снега и вечерта. Боеше се от друго. Забърза напред вглеждайки се предизвикателно в тъмнината отпред. Всичко беше по-добро от това да мисли за страха си. Всичко. Но опасните събития я избягваха. Тя беше по-опасна и отчаяна от тях. Тази вечер. Преди да се прибере у дома. Нещо трябваше да се случи. Трябваше да има точка на пречупване и  тя беше решена да я предизвика. На всяка цена.

Тя беше виртуоз в изкуството да живееш в отделни моменти. Проблясъци осветени от лампата на сцената – без начало, без край, без сценарий. Защо отиваше на тази среща? Отново? Този мъж не и беше нужен, и тя му беше напълно ненужна. Слаб гъдел върху суетата? Себедоказване? За нея това беше начин да не мисли, начин просто да бъде, в този конкретен отрязък – тъмната кола, чуждото ухание, чуждите топли устни. Важно беше веднага след това да изключи душата си. За да може да се прибере у дома и да влезе в следващия момент без всякаква връзка с предишния... На връщане отново щеше да върви по перилата на моста. Това е чудесен начин да почувстваш, че отново контролираш събитията. Усмихна му се. Най-много от всичко и допадаше мисълта, че това не може да бъде и няма да бъде нейния спасител. Искаше да запази този момент наситено красив.

      -     Защо смяташ, че никой няма да те обича?

Тя се съсредоточи. Мигновено. Не че го подценяваше, но въпросът я завари неподготвена.

-         Не съвсем. По-скоро смятам, че моята жажда за любов е неуместно силна. В крайна

сметка всеки живее за себе си, сам за себе си. Възможно е, разбира се, и да съм донякъде комплексирана и изплашена, или пък да подценявам околните... Проблемът е в това, което чувствам. Остро.

-         А съпругът ти? Не те ли обича?

-    А ти не ме ли обичаш? – тя се разсмя. – Не съм ли хубава?

Хубава беше.

Беше се научила да не сънува кошмари. Контролираше съня. Умееше да изпада в тъпа забрава, когато мозъкът и проектираше ужасяващ образ. Умееше да се възвръща от съня и волево да променя края, погледа, усещането. Тялото и си отмъщаваше понякога, като не и даваше да спи. Но важното беше, че отделните неприятни усещания не можеха да се обединят в една обща непоносима болка. Разделяй и владей. Тя се разделяше и владееше.

Напоследък четеше много. Прекрасен начин да изключи съзнанието си. Използваше книгите като пауза – живителна глътка въздух между два и повече живота. Харесваше книги с харизматични герои, силни, уверени и усмихнати. Веднъж попадна на реплика, която щеше да промени живота и. „-Ако искаш винаги да има на чие рамо да поплачеш, направи снимка на лявата си страна и при нужда я използвай като опора.” Вярно беше – всеки можеше да се справи сам. Тя не прие думите толкова буквално, но постепенно в съзнанието и кристализираше идея. Направи си час в тату студио. И изпълни на гърба, върху рамото си, картинка на тигър. Сериозна тигрова глава в анфас. Татуировката беше голяма колкото карта за игра и много я болеше.

-         Уморен съм.

Той често беше уморен. Тогава тя изпитваше влудяващо чувство на вина и на безсилие. (Макар че разбираше.) Това беше неговият начин да си осигури пауза, превключване. И днес (отново) не беше времето за разговор. Тя се приготви да се трансформира  в жената-люлка. Или жената възглавница. Тази, която не изисква нищо, отморяващо залюлява вечерта и материализира още неизречените желания. Покой и прохлада.

Само че рамото я заболя. Тигърът. Болката се усилваше и гореше – огромно топло петно нарушаващо вечерната хармония. Видимо върху татуировката нямаше никава промяна, нито белег за евентуално възпаление. Изчезна едва призори, когато свита на топка до прозореца посрещна зората. Той остана до нея – не можеше да разбере какво има, но искаше да бъде с нея.

Този път.

Тя все още можеше да изключи душата си своевременно, но повече не успяваше да следва сценария. Тихите вечери се превръщаха в дивашки купони, предвидените събирания се отменяха и я оставяха разколебана сред вътрешния и график. Сякаш беше забравена отворена вратата. Работата и също започна да се променя. Отношенията и с хората. В гърлото и се надигаше дрезгаво ръмжене. Стъпките и загубиха ефирната си лекота, и тя не можеше повече да прекрачва препятствията. Усещаше как настоящето я застига. Една сутрин осъзна, че подскача със сина си по улицата и после двамата ентусиазирано се озъбиха на едно вбесено завързано куче. Когато се разминаваше с хората по улиците в очите и просветваше насмешливо предизвикателство. Когато се опитваше да изключи дадена история и да влезе в друга рамото започваше да я боли.

Този път се качи в колата му без да може да забрави коя е. Пламналото рамо създаваше непрекъсната връзка между събитията, подрежадеше ги като минало и бъдеще. Осъзна че го гледа с очи на влюбена жена и изтръпна. Сега повече от всякога осъзнаваше, че не го обича. Той и беше чужд. С някакво странно усилие на волята за първи път успя да погледне отвъд себе си, погледна в неговите очи. Тя беше неговото прекъсване, неговата история без начало и край, просто беше. Докосна лицето му с цялата нежност, на която беше способна. И все пак ноктите и го одраскаха. За сбогом.

Прибираше се през заскрежения парк. Беше успяла да се изключи и изпитваше небивало облекчение. Сигурно така се чувстваха компютрите вечер, когато загасяха лампите. Макар че компютрите не чувстват. Странично се появи размазан силует. Беше някакво куче, настигна я с няколко скока. Тя не се боеше от кучета, но леко се притесни, когато животно се доближи плътно до нея. То започна да лае и да се зъби. Тя се опитваше да не обръща внимание и вървеше напред, кучето мина зад нея. С някакво шесто чувство усети, че то ще скочи. Извърна се и вдигна чантата пред гърлото и гърдите си. Зъбите щракнаха на милиметри от лицето и прехапаха чантата. Кучето разтръска муцуна и чантата отлетя в храстите,то се приготви да скочи отново. Тя започна да отстъпва. Оглеждаше се крадешком, но не виждаше  нищо. Напипа в джоба на якето си ключовете от вкъщи. Стисна ги в ръка. В този миг онези летящи образи, отделени в класьорите на съзнанието и започнаха да се събират в едно. Работещото момиче, тръпнещата ученичка, милата съпруга, отнесената любовница, жената без любов, вечно ужасената девойка. Всички те имаха нейните очи. Настоящето се стовари върху, прекъсванията образуваха единна личност. Стори и се че чува рев, животински и древен.

Когато кучето скочи, го остави да захапе ръката през ръкава на палтото и рязко дръпна назад. После го удари в очите с ключовете. Кучето отскочи, заръмжа и се опита да я заобиколи, в гръб. Тя осъзна, че не се опитва да вика. В гърлото и клокочеше единствено ръмжене. Тя беше, тук и сега. Кучето нямаше да я остави, осъзна го болезнено ясно. Завъртя се след кучето и хладнокръвно започна да преценява отстоянието. Готвеше се за скок.

-         Този тигър на рамото ти...Още ли те боли?

-         Вече спря. – тя се усмихна.- Харесва ли ти?

-     О да. Много е впечатляващ. Рисунката е като жива ....

Тя се разсмя:

-         Не знам. Аз го виждам само от време на време в огледалото. Моята тигрова глава.

Той се замисли и със съмнение отрони:

-         Знаеш ли сега ми изглежда, някак си кръвожаден. Струва ми се,че  преди беше със затворена уста.

Тя поклати глава.

-    Това е просто тигър. А отдолу съм аз.