Принципно обичам влаковете. Не че не е имало и брутални  влакове, в които пътуваш като бедно хипи в коридора, върху багажа, точно до тоалетните, прилепнала към съседите и с усещането за бавно, но необратимо вдървяване на крайниците. То гадости всякакви има. (Минутка за черен хумор: Предвид годишната статистика, ако искаш да ти се случи нещо наистина гадно, пътувай с кола по празниците. )

Във влаковете има специфична атмосфера на общуване. Нещо като влакова психотерапия. Тук е последната възможност на сърдитите баби и дядовци да споделят недоволството си от живота. И на киселите моми да затвърдят недоволството си от мъжете. И на веселите чичковци да се запознаят с всеки, който им отговори.

Само че тази коледа пътниците във моя влак бяха учудващо затворени и мълчаливи. Само една единствена енергична дама (с две висши образования, изтъкна тя) крайно обидена на продавачката на билети, кондукторката и България на няколко крачки от Европа. (Стой си Пламене в Бостън, и си идвай само на Коледа да видиш баба си, тука за друго не става.)

Хората влизаха в купетата, оглеждаха и се тръшваха на видимо свободните места. Млъкваха като пукели, избягвайки погледите на другите пътници. За да не би да трябва да влязат в разговор. А пък малките деца посрещаха с ужасено потръпване и разпъване на вестниците - сякаш стена. Най се впечатлих, когато последно в купето влезе още едно семейство с деца (само че 2 , а не едно като нас) и направо не пожела да ни види. Досега със семействата с деца още от пръв поглед влизахме в подразбиращ се сговор – закачка за едното и другото дете и насочването на хлапетата да подскачат заедно, наместо върху главите на пътниците. После доброволец разказва приказка, играчките се разменят, и понякога това е „началото на едно красиво приятелство”.

Не и този път обаче. „О, и вие сте с дете” промълви отвратено бащата. После дръпна сина си към себе си и започна да му вика да млъкне. Не си спести и шамара. Майката извади купа с някакво ядене, вилици и салфетки и започна да храни другото дете. То не искаше да яде и се дърпаше. После и тя каза на по – голямото дете да млъкне и му дръпна ушите. После те се редуваха да казват на детето си да млъкне и да карат другото дете да яде. Дъщеря ми се уплаши – започна много тихичко на ухото да ме пита може ли да направи това или онова. Успокои се като видя че може, но не се осмели да повиши глас. После взе да подскача по седалката и като се умори се сви на топка и заспа. От другите деца, едното се понаяде, а другото се опита да излезе в коридора. Баща му го дръпна да се прибере и да млъкне. Горкото дете му казваха да млъкне следващите два часа. Така си и слязоха от влака, без да се огледат, с дежурната реплика „Млъкни!” и киселото настроение.

         Като че ли целия влак беше в подобно настроение. По-добре облечен, отколкото в предишни години, с повече списания и щракащи телефони. Безкрайно уморен обаче от усилието да общува, и да вижда другите хора, подобно на продавач по коледа.

Ау, колко е хубаво да срещнеш сродна железничарска душа. По скромни сметки съм прекарал около 1500 часа от живота си по линията София-Пловдив и обратно; имам и няколко рейда към Варна, но едва ли си струва да ги споменавам на фона на гореупоменатото часово количество. Във влака съм виждал всичко. Пътувал съм седнал, сгъчен между индивиди със запоменяещо се наднормено тегло, които по принцип би следвало да си взимат по 2 билета; бил съм и прав на челна стойка в коридора, като дори ми е трудно да си представя как е минавала количката със солетките, при условие че ситуацията е проста - хора отвътре и отвън. В нощния влак са ми вадили както хладно, така и огнестрелно оръжие. За сметка на това съм компенсирал негативните изживявания с много целуване в същия този трен:) Най си обичах експреса в 06:40 - бизнес класа, детска радост. Иначе съм си говорил поне с 300 баби, не знам защо винаги ме намираха за толкова добър слушател (може би тъй като не говорех много). Но в едно си безкрайно права, mattea, влакът е наистина място за масова психотерапия. Когато му свикнеш, може да се каже, че след като слезеш от мизерния вагон на собствената си гара, се чувстваш доста по-близо до хората, отколкото където и когато и да е другаде.

Ужас, слава богу, засега това ме е подминало. Сигурно бих се побъркала от паника.
На мен обикновено ми разказват любовни и семейни истории :). А едни от любимците ми са туристическите агитки предвождани от някой смел дядо планинар пълен със всякакви истории. Но тоя път нямаше.

Имала ли си любовни истории, породени от пътуване по железницата?

те са живи места, пълни с какви ли не истории - винаги предпочитам влак пред автобус, въпреки че имам и автобусни свежи случки. Но във влака е друго... И всеки път се сещам за "Москва - Петушки" на Веня Ерофеев, най-тъжната и най-смешната книга на света...

@nannygoat, май сме пирати по същата линия:))))От София съм, но част от голямото ми щастливо семейство живее в Пловдив и... някога, в гимназията, ми се случваше да изляза в петък от училище и ей-така, импулсивно да се кача на влака и чак в Пловдив да се обадя вкъщи да кажа, че аз май ще прекарам уикенда там:)И досега едно от най-щастливите ми бягства е това, влаковото, когато се свивам до прозореца с книга и надавам ухо за пъстрите истории наоколо...