Забелязала съм такава зависимост: Колкото по-изправена се опитвам да държа главата си сред неприятностите, толкова по-силно падат камъните от небето. Аз не се предавам - напук, но и неприятностите не се предават.
Предполагам, че ако се заключа да рева в банята, някой от сърдите богове би се смилил и би ме оставил на мира. Все още не го правя обаче. 
И тъкмо преглътна едно проблемче, второто вече бърза гаднярски захилено - мислиш се за много умна, а?
Да видим. Все някой ще падне първи...

Тъжно, но хубаво казано!

Боговете не са сърдити, а строги учители (и треньори) :)
Само преодолявайки препятствия, растем.
В блажено и отпуснато състояние великите истини не се постигат.
Представяш ли си треньор или учител, на който ученикът като почне да му хленчи, че му е трудно и не може и той започва да го гали по главичката и да го съжалява...