имах подлудяваща нужда от малко лично време. Само мое си. Без никой нищо да иска, очаква, и настоява от мен.
Мисля, че при Исабел Алиенде срещнах израза - да чувстваш шум в себе си - много точен израз. Фонов шум.
Не е важно какво ще правя в това време. Като бях по малка и глупава си планирах хиляди задачи за самоусъвършенстване в такива скришни минутки. Като се почне от йога упражнения и се завърши с ваденето на отдавна забравения скицник. (боже, откога не съм рисувала.)
Сега вече знам, че каквото и да планирам - няма да стане. Щото е планирано. А от задачи и планове вчера ми идеше да подритвам стената.
Дори почти съм се научила да не се ядосвам тайничко, когато се оставя на случайността и изразходвам времето си  ей така, за ...свободно дишане.
(Мале, колко ми бяха странни възрастните едно време - дето все нямаха време за нищо и вечно бяха уморени. Е, сега и аз съм в клуба.)
Та днес сутринта обявих вкъщи, че ще излизам по-рано, предпредих в офиса, че ще закъснея и напълно безсмислено профуках един час в разходки. 
(Нели, толкова ми липсваш. Не знам какво правиш в тая Америка - преполагам, надявам се, вярвам, че си щастлива. Но ми липсваш.)
В момента съзнанието ми е потънало в блажена тишина. Дребнавите нотки са се разложили, глухото раздразнение се развя на парцали. Мислите ми възвърнаха нормалния си ритъм.
Имам една приятелка, която разправя че много обича да медитира, когато е самичка у тях.  Тя твърди, че може напълно да изключи съзнанието си - отпуска се и се слива с околното пространство. Не мисли за нищо. Просто е част от всичко.
Това за мен е невъзможно обаче. Така съм устроена, че винаги присъствам. Дори насън. Съм тук. Тя казва, че би побъркала ако е като мен. :) Аз бих се побъркала ако бях като нея. :). Да се разтварям и да губя себе си ми се струва равносилно на смърт. Тя казва, че моят живот бил уморителен...
Както и да е. Хората са различни, слава богу.
Сега отново е време за баланс.



Картинката е взета оттук.

Ммм, баланс... Най -дефицитното нещо в живота...
Прегръщам те, дано го постигнеш.:)