Пролет е – несъмнено. Освен жълтоцветните храсти, видях вече и розови цъфнали дръвчета 2 броя. Хубаво е.
И освен това днес е празникът на Мама. (И на Баба и на Учителката.) Въобще къде се слагат всички момичета, девойки и девички тук? 14 февруари е предостатъчен по темата – празнували, непразнували, жените тъй, мъжете това, онова... Днес е празникът на Мама и на Учителката – питайте децата пред детските градини и училищата и веднага ще ви стане ясно. Всичко друго е политика и контакти и подмазване. Като гледам фалангите цветя в офиса и зловещите купчини с бонбони, леееко ми призлява... Днес не може да се отказва.(Което ми напомня - ако някой има спешна работа в някоя държавна инстанция днес е идеалният ден. Зюмбюлче и честитка и работата се отхвърля. Два пъти вече го пробвах сутринта).
Дъщеричката ми днес много се вълнуваше за букетите. Оставих я пред стаята в градината накамарчена с цветета и леко тъжна. Десет минутки се успокоявахме и си говорехме, че най-важното нещо в подарените цветя е усмивката. Не дали цветята са хиляди и супер специални... Но на детенцето сърчицето му биеше като камбанка и не и стигнаха силиците за повече от сериозно челце и уплашен заешки поглед. Такава е тя – винаги и е необходимо малко повече време да се отпусне по течението на ситуацията. Мисли си, че е някакъв изпит – какво да каже – какво да даде. Прескачахме се с още майки нарамили букети. И уплашени дечица. Милите - нямаше как да им обясним, че учителките просто ще се зарадват – ей така заради уважението, жеста и желанието на всички нас – родителите - да благодарим, че се грижат за децата ни. Всеки ден.
Спомням си как класната ни се връщаше на този ден отрупана с букети. Цветята винаги са били задължителни на два дена -15-ти септеври и 8-ми март. (освен в най-гладните години на прехода, когато и без това никой нямаше желание за нищо защото гладната мечка...) И макар че ги подаряват децата – това е заговор на родителите.
Децата са сред учителите си и под тяхно влияние много време - съвсем сравнимо с времето прекарано у дома. Особено най- мъничките – в целодневните градини. За тях е истински стрес отделянето от дома и контакта с други хора и деца и оплетените лични пространства. Страшно важно им е да харесат „госпожите учителки” и да се почувстват харесани от тях. Защото във вкъщи всички те харесват, то се разбира, но децата в градината са много - някои те харесват, а някои не, а някои ти не харесваш и прочие сложности. Госпожите са богините в този малък свят. Справедливи, утешителни, обичливи внимателни.... И когато нещата вървят добре и виждам как моето мъничко човече трупа увереност; настоява да се храни и облича сам –само, пее смешни песнички и ръкомаха и цитира каквото госпожата е казала с повод и без повод... И даже понякога се изтърва да каже, че в градината му харесва... Аз съм благодарна – дълбоко и искрено. И същото чета в очите на майките наоколо...
Е какво – може би е поза да благодариш един ден годината. Но някак си не си представям да затрупвам учителките с цветя всеки ден. Или пък майка ми – защото съм купила и за нея, де. Твърде гузно ми се вижда. А пък да не купя цветя ми се вижда по-лошо от шамар.
Tanque, и аз мисля, че малко ги е срам вече :). Вече се чувстват твърде големи за учители :)
