Струва ми се, че се давя. Не наистина, но ей така, почти. Просто отникъде-някъде се надига онази БББ вълна – (безсмислие, безсилие, безнадеждност) и заплашва да ме погълне...
Имаше един виц за Смелия капитан на кораба дето го нападнали страшните пирати. Та той казал „Моряци донесете ми червената риза!” След това се втурнал напред с меча си и моряците вдъхновени, надвили на пиратите и ги изхвърлили в морето позорно... „Защо червената риза?” питали го моряците след битката– „За да не се вижда кръвта, ако ме ранят.” Казал Смелият капитан... Но след известно време ги нападнали още пирати . И те били ужасно много. „Моряци донесете ми кафявия панталон” извикал Смелият капитан.
Откъде почна черната серия – не зная. Може би от неделя през нощта, когато гледахме „Догвил”. Мен трудно ме хващат филми – пораснах ли, бронирах ли се. Неее, не че не се страхувам, когато филмът е страшен – страхувам си се, вживявам се, съчувствам щом е тъжно или гадно или опасно. Обаче филмът свършва и историята свършва: няколко култови образа, няколко реплики, в случай че има такива– и това е. Рядко мисля нещо повече. Истината е, че повечето филми и книги са толкова отчайващо чужди на реалния живот. Гледна точка, внушения , послания – ами добре де, кой ли ги няма повече или по малко, кой ли не иска да ги изкрещи на света. Но „Догвил” определено ме срина, как се казва – върна ме в първи клас. Ревах половината нощ и не можех да си намеря място. Хората трябва да са добри, да, биха могли да са добри, добри са, вярвам, че са добри и се учат.. и все пак няма човек в живота ми, от който да съм зависела поне малко, дори за момент и който да не е опитал да се възползва. ДА стъпи върху ми, щом съм открита или паднала. Инстикт, що ли. Вероятно и аз съм такава. Няма как да съм различна. Властта над някой - това е повече от наркотик. Но някак си, уж бях изключила от това. Плувах отгоре, отвъд. А филмът ми припомни рани, привидно зараснали, болка, която смятах за превъзмогната, нещо живо и тъмно вътре в мен.
И се почна - злоба - толкова много злоба. Нищо демонично и страховито, само ежедневие, и купища виновности. Хора, които неясно защо живеят с чувството, че светът им е длъжен, той видите ли по рождено право им е длъжен с всичките си прелести и обитатели. Нужно е светът да се занимава с тези хора, да им облекчава живота, да им бърше нослетата и прочие... И тъй като това не става,и светът не осъзнава колко много е длъжен и колко много неща трябва да свърши за тях, те си седят с необърсани нослета и бълват злоба, интриги и обвинения, като змейски глави.
Това не е по-различно от обикновено. Злобата винаги я има, няма какво да се вторачва човек, светът е така устроен. Има изгреви, океани, планински върхове и злоба. Трябва да се концентрирам върху хубавите неща, но днес те ми убягват. Всичко се повтаря, доброто не може да победи щото е прекалено добро, лошото не може да победи защото е твърде лошо ... и се надига онази ужасна вълна БББ - (безсмислие, безсилие, безнадеждност) и заплашва да ме погълне...
Защо тези, които искат,не могат, а тези, които могат не искат?
Трябва да има светлина.
25.04.2007 15:08
Ще изплуваш, не се притеснявай:)
Късмет! :):):):)
филмът е любим!
Пожелавам ти го! ;)
Много благодаря, че ви има, особено при такова мрънкало като мен.
Пък дори и да си мрънкало, си едно от най-симпатичните, които познавам:)))
