Тая година добре си поболедувах J.
То нормалните хора по празниците празнуват, някои дори почиват, пък аз си боледувам. Открих серията с едно смешно падане и синина като прескачах една верига – защо я прескачах не знам, можех да заобиколя - после си фраснах крака в един стълб и го поизкълчих леко, а сега –вече 6 дена- съм горд притежател на синузит и възпалено тъпанче. Имам си една теория какво общо взето значи като почнат да ми се струпват подобни гнусотийки на главата, но това една друга тема.
Сега съм още под впечатление на протеклата в поликлиниката сутрин.
Нещата са много противоречиви. От една страна чакаш като куче, губиш време и кълнеш. Докато си пред кабинета, си мислиш, че вътре докторът или докторката си пият пиенето с тихичко припяваща сестра и пускат по човек на половин час, ей така за да се поразнообразят. Освен това е много гадно, когато докторът шушкаво се изнесе в посока бюфета, а опашката вън добие драматичен вид и характер. Не че той не е човек и не може да пие кафе – аз също пия кафе на работа, нали така, и освен това определено предпочитам да ме прегледа някой, който вече е пил кафе, а не някой в процес на бленуване на кафето. Но няма как да не ти се опъне душата като го видиш как свива зад ъгъла... и осъзнаеш, че току що с него безвъзвратно завиха и още 30 минутки от живота ти... Другата голяма гадост е, когато мафиозните доктори почват да примъкват пациенти. Щото тези пациенти не са случайни пациенти ами са доведени от Д-р А или Д-р Б или дори сестра Щ. (Намигване.) И съответно въздишащата опашка хлъцва още веднъж и стисва зъби. Неприятно е, но пък някой път може и на нас да се случи да сме от специалните. Така че – Пийс бро, затаяваме дъх. Това възрастните дами дето се мъчат да се прередят –ох –их –ах- ама сега тука какво се прави (вие тия круши отде ги купувате) - хич не ги броя – те оглеждат цялата решително настроена тълпа хора и млъкват натъжено след втория опит. Майките с децата са тема на цял роман.( Ако ти се пише или чете подобен, де.) Единственото, което донякъде ме изненадва, че нито една не се опитва да влезе първа заради детенцето си. Даже на едно много мъничко златокосо създание всички дружно предлага да се пререди (може би защото ангелчето беше и безумно енергично и с много силен глас, който ползваше без задръжки)- и майката отказа, с някакво отчаяно достойнство. (Може да съм майка, но и аз съм човек един вид). Впечатлих се и от двамата хубави юноши (в черно! J), които не загубиха усмивките си нито за миг и се шегуваха с опашните неудобства. /а чакаха близо 3 часа./
И ето намъквам се аз в заветния кабинет, вече здраво вкисната и боляща и прочие. Оглеждам се мръсно за да видя къде са кръстословиците и пиенето или поне нещо подобно, което да оправдае загубената ми сутрин. Но не. Има пъшкаща на канапето жена (спомних си – протежето на д-р Н отпреди 2 часа) и изнервени докторка и асистент, които се силят да бъдат усмихнати. Преглеждат ме, натъпкват ме с лекарство и ме строяват да чакам в ъгъла. После завличат пъшкащата жена на жертвения стол и след 20 минутни усилия (третите за деня както се оказа) успяват да издухат от носната и кухина мънисто заседнало там преди поне 40 години. Общо взето присъствах на случай за обучение на студенти. Жената някога е смръкнала мънистото без да разбере, после около него се е натрупал калции, а тя е дишала основно през другата си ноздра и мъничката дупчица за низане. И не се е усетила, нито оплакала през всичкото супер много време. Едва напоследък е започнало да я боли. Направили са и рентген и докторът и казал, че има чуждо тяло в носа. И тя – уж само на преглед за това тяло преди истинска операция, пък то и го издухаха от носа преди да се усети. Докторката е безумно щастлива. Разглежда мънистото и се хили. Жената и тя. Поема си нормално въздух и е в шок. Няма никакви нервни заболявания, боляло я е само заради това смешно мънисто. Благодарна е и се втурва да прегръща докторката. „Няма такъв случай като моя,” казва гордо, „аз съм за учебника”. Завива си мънистото за да го снима. И аз съм щастлива като ги гледам, търпеливо преглъщам в ъгъла и благодаря на бога, че имам само възпалено тъпанче, което си е съвсем мое и никой няма да ми го издухва. J.
Значи ето какво са правели тази сутрин. Никакъв алкохол, никакви кръстословици, просто магията на добрия доктор, който знае кое, какво и как. И в мизерната държавна болница, сред крякащите сестри и мрънкащите пациенти върши своите ежедневни чудеса, с подръчни материали, с ръце и много много желание и любов.
Само ако имаше начин да не се чака толкова...
Закараха ме в частна травматологична клиника, за която не бях и чувала, но която работеше с договор с касата.
Екипът на тази клиника се събра за 3 часа от постъпването ми, за да направи операцията, която се оказа необходима за този вид счупване, като ми обясниха защо се налага операцията да се направи до 6-тия час.
Цялото упражнение струваше само консумативите, които не се покриват от касато - символична сума.
Сестрите и лекарите бяха любезни и нито за момент не е имало неприятно отношение или опит да се изискат неправомерно пари (за каквито чувам от телевизията и от познати).
Наоколо имаше и други пациенти, предимно възрастни хора (оказа се, че тази болница е специализирана за травми на тазобедрената става, която е честа при възрастни), към които отношението беше същото. Така че не мога да си обясня случващото се с лично отношение към единичен пациент.
Така че аз бях силно впечатлена от начина на работа. Допускам, че и другото съществува, но от личния си опит с една частна травматологична клиника, аз съм приятно впечатлена и, разбира се, съм изключително благодарна на екипа.
