Вчера пихме с едни приятели уиски и започнахме отдалече. Първо за уискито. После за едно друго уиски, произвеждано от фирма, основана преди цели четири години. После за едно дванайсет годишно уиски пуснато от тази четиригодишна фирма. За химическият еквивалент на дванайсет годишното уиски. За супер противното австрийско вино… За дългосрочните инвестиции. За вложенията в бъдещето… Дзън! Познахте, за това е поста!

          Има два аспекта на въпроса, дето ме чоплят. Първо, какво е това необходимо и достатъчно условие човек да направи вложения в бъдещето, които ще му се изплатят… ама в бъдеще? Толкова в бъдеще, че дори може и самият той да не доживее. И с риск също така след Х броя години тази откъсната от настоящето с кръв и пот инвестиция да се окажа напълно захабена… При алкохола тези неща се набиват на очи. Вапример, дадено вино вместо да се продаде на мига и да реализира печалба, се скрива да отлежи и да стане още по хубаво. И да го продаде, да кажем, внука на инвеститора, ако той разбира се има внук и ако внукът му продава вино и най-вече ако виното става за продаване, а не се е вкиснало от незнайни бактерии. Поне три „ако”-та. И в другите браншове е подобно. Примерно е много трудно да се намери качествено масивно дърво, щото то трябва да изсъхва три години в специален микроклимат, а не да се продуха за 10 дена в сушилката и в последствие за един месец на строителния обект да получи кривината на операта в Сидни. Ама кой чака три години? След три години не се знае колко изобщо горски фонд ще има при тия пожари…

            Второ - в личен план. Например, децата са една чудесна дългосрочна инвестиция. Още от самото начало – с девет месеца очакване и подготовка… и после, съвсем дългосрочна, докато си жив. Даже май не могат да се нарекат инвестиция, гаранции за възвращаемост няма, а никой не иска деца, за да му се изплатят един ден. По-скоро се опитва да подари нещо ей така, безплатно и от самосебе си на света. Обаче децата са си разход, по това спор няма… Или бракът – като дългосрочна инвестиция… Рискова и дългосрочна. Или приятелствата. Или не добре платената работа с потенциал.

                На пръв поглед, човек е склонен към дългосрочни инвестиции, когато се почувства сигурен. Или поне по-сигурен от вчера. (Освен ако не е в семейство от малцинствата, което се бори за надбаваки, там сигурността не играе). Останали са му пари извън ежедневните и решил да скрие някъде своето послание към бъдещето. В бизнес, в научни разработки, в деца и съпрузи. А има и специален вид хора, с вкус към сериозните послания и визия за това бъдеще. Те инвестират така стихийно и мащабно, че излизат на мигновена печалба. Не просто ще заделят касетите с вино, ами ще построят огромни винени складове за отлежаване, където други винопроизводители ще им плащат наеми. Ще направят центрове за наука и всевъзможни практически приложения на науката, създаващи нови изделия. Ще изкупят художници, очаквайки един ден внуците им да се радват на шедьоври. И т.н. (Тези хора, уви, не живеят в България.) А други, заделяйки скромно за ежедневни инвестиции в бъдещето, се оказват към днешна дата със 100 лв пенсия и внуци в Америка.

                Е добре, тъпо е да изяждаш и изпиваш всичко, което ти мине през ръцете. Но ако не можеш да си позволиш сериозни мащаби на вложенията, оказва се че спестовните ти усилия са малко безсмислени. И доста хазартни. Мислили са днешните пенсионери, че ще получат това което получават? Може би, ако имаха даже бегла идея, нас нямаше да ни има…

                 И както винаги основния въпрос е – какво да се прави? Да си нося новите дрехи и да живея за мига… или пресметливо да обмислям тоя миг, след Х броя години, когато ще теглим чертата. Ехх, ако беше просто, да заровя каса вино (или дори ракия) в градината, и да чакам 20-30 години, че да си осигуря пенсията…

Темата ти е сериозна, но мене ме наведе на мисълта да си заровя компа в градинката и след 2000 - 3000 г., когато може и homo sapiens да няма, като дойдат инопланетяните да се чудят за какво ни е служила тази неразлагаща се кутия, украсена вътрешно с най-чудни джаджи и джиджки, но не даваща храна, нито топлина.

Не си давам компа за градината... малко алкохол мога да прежаля... :). Да се чудят инопланетяните за какво са служили тия бутилчици. :)

Скоро разговаряхме с една приятелка за един странен казус, който тече в живота ми вече ъъъъ към 9 години. Тя хилейки се рече, че то бива дългосрочни проекти ("абе що не вземеш да кандидатстваш, те от ЕС тамън взеха да отпускат грантове за дългосрочни активности":), бива, ама то този вече заплашва да стане по-продължителен от мащабни дейности като например Ромската интеграция, хахахаххаха. Пък аз си помислих, че, ако някой беше вложил в ромската интеграция количеството положителна енергия, търпение, изобретателност и любов, които аз съм вложила в странния казус, то досега нямаше да е останал неинтегриран ром на Балканския полуостров, а не само у нас!

Тва по повод дългосрочните вложения. Понякога просто ги правиш едно след друго и дори не ги мислиш като дългосрочни. И те някой ден вземат, че дадат резултат. Или не дадат. Май няма рецепта. А, ако има и някой я открие, бързо да я даде насам, че аман вече!

ама съвети давам с кошница :)))))
ама не ги следвам :).

Но девет години си е своебразен юнашки рекорд. Девет годин боледува Янко добър Юнак и на десетата здрав стана :). Или нещо подобно беше.

То наистина е като епос... Ама така е, жените с моето име имат вроден уклон към епичното:Р

Епичното се лепи по вас :)
Но иначе ако няма събития, откъде да дойдат сюжетите :).

... освен епичното... по нас се лепят и пичове. Големи при това. Епични, така да се каже:)