Никой не го слушаше.
Такъв си му беше късметът. Или генът.
Ако го слушаха, сигурно нещата щяха да бъдат различни. Даже думата не е слушаха, по скоро - изслушваха. Нищо друго, само да мълчат докато говори... да го чуват.
А никой не го чуваше.
И той мълчеше.
Защо да говори като не го слушат?
Какво да говори.
Мълчеше сутрин отивайки на работа. Ставаше мълчаливо, обличаше се и без дума да продума излизаше от вкъщи. Улицата беше тясна, натрупана с окапали листа. Почти винаги валеше дъжд и колите пръскаха минувачите. Той се опитваше да изкрещи: внимавай! - обаче думите излизаха вяли и тихи. И никой не ги чуваше. Много неща не му харесваха и той искаше да ги каже на висок глас. Представяше си как започва да крещи на улицата и постепенно хората се заслушват, спират, почват да кимат одобрително. После той начело на всички хора отива в голямо и светло място  (с прозорци до тавана) и започва.... да променя. Света. 
И светът става хубав. Мног хубав. И в него хората се чуват.
После беззвучно се смееше на тези представи. Но нямаше как да ги разкаже и да се посмее с още някой.
Искаше да може да говори с жена си. Или със семейството си.
Понякога му се струваше че няма жена нито семейство, толкова висока беше стената от мълчание.
Имаше нужда от прекъсване и изливане, бунт, секунди високо напрежение, някаква светкавица цепеща въздухът.
А понякога сънуваше, че пее.

Затова нарисува тази картина.

И никой не го слушаше.