Не мога да разбера. Блъскам си главата и не разбирам. Има начин, но ....
Трябва ми идеалната ситуация: хем да ми пука, хем да не е прекалено.
Защо хората ме харесват, когато ми пука? Не е важно дали имам определени резултати, постижения, пари в брой, проблеми в къщи или дълга руса коса. Пука ми за тях – харесват ме. Спре ли да ми пука, изведнъж се изнервят. А на мен все пак спира да ми пука рано или късно. Щото като се вживяваш си оголено-беззащитен. Веднага всеки уж случайно, странично така, нагазва с кубинки право там, където отеква най силно. И удовлетворено усеща как стъпва на живо отдолу. Нали ми пука...
Но после спира. Винаги спира, да не съм някакъв вечен двигател. Хората почват да скачат със сила, да гасят цигари в пода, а отдолу се оказва гранит. Наблюдавам ги тъжно отстрани – знам, че след това си отиват. Поже гранита е хлъзгав, твърд и студен. Не оставяш следи. А те - търсят някакво друго, още топло местенце... За да скачат по него с кубинки и да си личи.
Търся някакво специално покритие. Еластично, но нерушимо. Изкуствена кожа със вграден скелет от стоманени нишки. Подсилен каучук, затоплен до телесна температура.
Или огледало. За тях и кубинките им, и за мен със бронирана кожа.
Добре е да знаеш какво си в момента.
Или ти пука, или не ти пука - какво значи "не прекалено"? То не е като с шоколада това - една плочка или един кашон :))
25.01.2008 07:00
25.01.2008 07:02
и веднага със шоколада асоциация :)
шоколада е извън житейските закони :)
но ще мине :)