Трябва да бъда уверена в себе си. Да се отстоявам.
Да се движа напред. Да мисля напред. Да поемам рискове.
Понякога просто се разпадам обаче.
Толкова се страхувам. Парализиращо е.
Аз винаги знам и другата гледна точка. Винаги знам точно какво губя.
И какво мисли човекът отсреща.
Хипнотизиращо е.
Другите хора дали се страхуват така? И с костния мозък? До сгърчване на нервите и сърдечните мускули? Дори когато всъщност нищо фатално няма... Просто ое едно начало.
Какво трябва да направя за да прекрача страха си? Тренинг? Анти стрес терапии? Карате? Препиване? Упражнения в крясъци и самочувствие...
Песничка за страхливеца
Страх го е да се извика,
да се смее до пресита
късно вечер да танцува
да целува под звездите...
Страх го е от всичко живо
дето мърда и се гърчи,
от деня пропит със слънце
от нощта благоуханна!
Страх го е така ужасно,
безконтролно и горчиво:
вкъщи пред стената бяла
псува тъпо до забрава.
Иде му от страх да скъса
алената риза своя
на четирдесет парчета -
а не смее да го стори...
Как го беше казала Мартиники:
Събуди се, Сулема,
зарови медно джезве в горещия пясък,
кипни кафето
и докарай с зърно кардамон
ароматът на Изток, ароматът на Изгрев.
Заравяне на сенките в двора на утринта.
Разпуканият нар на устните ти свети.
Слънце е, Сулема.
Няма човек, който да не се бои.
Виж обаче какво си намерих тези дни и се разтоварвам, музиката е едно от решенията, хубавата музика! :)
http://ru.youtube.com/watch?v=ICfue4iDseU&feature=related
11.05.2008 00:51
Тия дни съм в един голям, много беден град, с висока престъпност, в латинска америка. Опасно е да се ходи по улиците. Но хората са добри (някои). През деня в центъра, ако се насочиш към кофти квартал пеша, се намира кой да те предупреди да не ходиш там. По тъмно е доста по-лошо. В тропиците се мръква бързо, и дори в центъра улиците веднага се обезлюдяват. Караш колата и заключваш вратите отвътре.
Днес чух музика от една невзрачна църква и влязох. Отстрани имаше човек, който свири на китара и пее, хората в църквата (тъмни, тук негърската кръв е силна) се прегръщат в кръгове и пригласят. Пасторът отвреме навреме проповядва с дълбок глас върху музиката.
Явно работи за разтоварване на стреса, може би е единственият начин да не изперкат.
Но за себе си предпочитам друг начин на живот.
Така е, от лошо има и по лошо. Има и още по лошо. :))). Но кой го боли повече? Болката е нещо хипер субективно. Изглежда тя е точно определено количество и трябва да я понесеш в нужния размер независимо от конкретия повод.
Това от което човек плаче на 5, не е изобщо повод за плач на 15, на 35 се смееш на нещата които на 25 са тежали като воденичен камък...
И все пак.
А за пътуването много ти завиждам :))))))))))))))))))).