Прочетен: 1139 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 29.05.2008 13:45
Един мой приятел обича да казва - "Правиш колкото можеш, а след това- колкото трябва." Аз се смея и обръщам твърдението в различни посоки - "Правиш колкото трябва, а след това колкото искаш." Количествата ги уточняваме следващия половин час - на по бира.
Днес се замислям, че за мен главния въпрос напоследък е : колкото ти кажат? или колкото искаш?... То ако трябването аз си го определям, няма за какво да спорим...
Както се вижда нямам против Его-то или Личното, даже много ги уважавам. Моите, чуждите ...
Вярвам че всеки трябва да уважава Его-то, и личността. Да ги цени и развива.
И тук възникват двете пътеки на кръстопътя. Избор: Да развиеш себе си, или да смачкаш някой около теб? Даже и съвсем изкривения вариант - да развивам себе си или да спася някой около мен. Да го спася както златокос принц - принцеса, както пионерче - пресичаща кръстовището баба. Сещате ли се, онази баба дето всъщност не искала да пресича... но не могла да възпре добрите дела...
И най-най-гадното е, че стигнат ли на кръстопътя, хората стискат очи и бягат от избора. Много малко са онези които осъзнато, умишлено започват да развиват себе си. Масово хората набират слюнка и започват - този е лош, онзи е лош, а едикой си е най-лош... И това е, защото нямат вяра в себе си - в това, че те самите са добри. Те доказват себе си не с постиженията си, а с чуждите реални или не съвсем проблеми... уважават своето его, и не приемат и не уважават нищо чуждо.
И най-най-смешното е, че това се вижда отстрани.
Защото общуването винаги е двустранно. Независимо от позициите, които човек е заел, не е възможно само да оценява, винаги и околните го оценяват...
Класическия случай: работодател - работник. Работодателят пие кафе и анализира дейността на подчинените си. Оценява, сравнява. Поощрява, наказва. И никак ама никак не може да разбере, че и подчиненият пие кафе и го оценява (работодателя си) всеки ден. Поощрява и наказва в сърцето си, по скалата на уважението си. И не е ясно, подобно на серийно моногамните романи, кой първи ще получи двойка. И ще си тръгне. Защото нито единия нито другия измерват себе си. Всеки мери по съседа. Обаче хитричко си мисли, че е единствения мерач на игралното поле. Понякога ми се струва, че ако погледнем бизнеса отвисоко ще видим хиляда хиляди недовършени гнезда и 2 пъти повече напъчени птички – всяка напъчила себе си, вместо да си върши работата. Тупкаща перушинести гърдички във идотската формула – аз съм по-добър от тоя врабчо...
Това се набива на очи при публичните личности. Успешната публична личност никога не забравя че зрителят – слушателят – електората го/я оценява всеки ден. Оценява всичко – от как е облечен, до колко пъти е въздъхнал. Самозабравилата се публична личност смята, че е призвана да “спасява” или “научи” публиката- електората на нещо. Щото тя (публиката) е много много заблудена и недоучена. И много бързо минава в графата “неуспешна публична личност”.
Мъдро е устроен живота, поне това е сигурно...
Едно заради точните наблюдения и второ заради елегантния ненатрапчив начин, по който е поднесено !
Поздрави :)
А и в интерес на истината ми хареса да погледна през твоите очи на света около мен :)