Втори поглед

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.10.2011 10:44 - 33

Прочетен: 1174 Коментари: 3 Гласове:

Последна промяна: 28.10.2011 10:46

Беше ми попаднала статия, която обясняваше особеното разтегляне на личното време. Правиш нещо за първи път - струва ти се бавно и сложно, интересно или не, приятно или друго... Повтаряш го и то малко по-малко се автоматизира и губи от вкуса си. И става по-бързо. Независимо дали става въпрос за парче диня, скачане с бънджи или шофиране. Това е малко, както работата на конвейер във филм на Чарли Чаплин - в началото догонваш операциите, а в края си готов да завинтиш дори това, което го няма: автоматично. Ако правилно си спомням имаше и термин - автоматизация на операциите, с който действията, които правиш се обединяват в общи структури: например първо сглобяваш статив или пистолет с броене до десет, а после в един единствен такт: едно. И вече не е сложно, интересно или дори неприятно - автаматично е просто. В статията обясняваха, че в тези процеси и както и усещането за вкус и интерес, и усещането за време се изменя: времето тече по-бързо, а не просто ставаш по бърз. И затова като си малък времето тече страшно бавно - понеже всичко което правиш е за първи път. А порастнеш ли - тъкмо обратното. Срещала съм тези неща и на други места, а като се обърна назад към собствените си спомени съм склонна да се съглася донякъде. (Тук, разбира се, всеки уважаващ себе си учен ще свие рамене: какво значи да се съгласиш, това е метод, теория, доказателства и т.н. Нека, не ми се спори.) Спомняте ли си вечните оплаквания на по-възрастните поколения? "Вече няма такива дини както едно време?" Една подобна теория много добре обяснява тези оплаквания: 101-вата диня не може да е със същия вкус като първата, а 1001-вата - съвсем. Свикнал си й. Тук може да се включи и клишето за съпружеския секс "който го няма или не е секс" и по-принцип всяка дълготрайна връзка. Така де, нещата се автоматизират навсякъде. От друга страна кой иска да се примири с идеята, че всеки следващ път е по-лош (или по-слабо запомнен и изпитан) от първия? Че с всяка следваща година се приближаваш все по-бързо и все по-категорично към вечно недоволната старост, и дори към страшната и последна смърт, и това е. Това е. И не се примиряваме. Търсим все по-наситени преживявания, все по-силни напитки и все по-високи мостове. Все по-нови жени и мъже. Все повече текстове и информация. Повече захар. Повече кофеин. Повече белтъци и хидратация. Повече адреналин. Но ако приемем, че нещата се автоматизират в еднакъв механизъм то и търсенето на новото се автоматизира, както и радостта от него, на едно по-голямо ниво. Въпросът е дали го забелязваш накрая и доколко това те устройва. Щото всеки сам си носи кръста. И няма правилен начин. А какво още има? Продължаваме с автоматизацията. Тренираш карате. Отпърво ударите са бавни и изкълчени, и мноого тежки, след 2-3 години обаче катата е автоматизирана, а жестовете обиграни. Понякога те стават красиви. Понякога, разбира се, ти писва и отиваш на балет. Или тенис. Още две три-години докато се оправиш бекхенда. После нещо друго. Кой може да каже как е правилно? Животът е един и трябва да се опитва. Излизаш с един човек. Две, три години. Докато се напаснете и посвикнете. После той те уморява. Времето с него не е същото. Нищо не е същото. Затова излизаш с друг. Защо да пропускаш? Или с работата. 2-3 години - за да си енергичен и пълен с идеи. Най-много 5, след това трябва да смениш. А и няма да си отглеждаш децата на работата, така де, шефа да не е социални помощи. Щото колко бонуси трябва да имаш за да си мотивиран на 8-мата година например? 2-3 години и да сменим партньорите в кадрила - много по-евтино е, а и мотивиращо в крайна сметка. После си уморен. Хората винаги се уморяваме. Някои още на 22 други на 44, а Хю Хефнер - на 94 вероятно. И не искат нови неща: не ги искат повече, не и отново. И малко по-малко застиват в странни консервирани форми, до последното ново, което са пробвали. Работа, човек, хоби... Накрая угасват. Но има и друго. Не съм го чела по статии, но може и да го има написано някъде. Ок, теоретиците да спорят, а аз ще си кажа: Това е онази половина от спомените ми, която ме кара да съм съгласна само донякъде. Онази половина, която днес усеща червеното вино по-много по-богат начин от преди 10 години. (И която очевидно е пила повече вино ...) Онази половина, която чете архитектурата в контекста, и извън парцела, която е познала 22 разновидности на вдъхновението и знае, че има още. Защото при многото повторения, ако ги следиш концентрирано, се натрупва знание за детайла. Знание несравнимо и недостижимо по друг начин. Количеството се превръща в качество. Ново. Това е като онези майстори на мечове които упорито се трудят 20-30-50 години. Или онези учени, до последно активно изследват неща. Или лекарите, опериращи на 88. Или онези, които празнуват диамантена или коронна сватба. Не че аз 20 години съм правила мечове, а и пиенето на вино си e още на 7-8 години. Просто вече гледам с други очи на някои претенции и вкусове. Умения. Удоволствия... От друга страна няма как да детайлираш всичко. Някои неща ще трябва да заместваш с нови или да автоматизираш, няма как, за да можеш упорито да изучаваш и надграждаш други. Само трябва да си избереш, защото животът е един. Nали. Станах на 33.

Нагоре