Подскочих радостно по-пътя
с цялата си тежест.
Подсвирквам си,
не се оглеждам.
Почти танцувам,
във топлия декември.
"Мамо, срамувам се от теб",
изрече дъщеря ми
отникъде.
"Какво ти става?"
осъди ме - логично,
за подскоците.
И все пак неочаквано
боли.
Уж, знаех как,
за нея вече съм прочетена.
"Така е", казах си.
Ще се срамуваш,
ще се гордееш,
ще се смееш ...
докато мога.
И после няма.

Отвъд оценките
на близки и далечни хора,
на граници и обичаи - 
и днес, покланям се
на слънцето по залез,
защото искам.