Безоблачен.

Така се научавам
да уважавам всички сенки
във странни форми, махащи с крила
и листи на разсеяни лозници,
предчувствие
за есен,
и спасение
във безотказната равнинна жега.
Така се научавам 
да броя: 
помежду сенките притичвам
редувам светлото и тъмното,
като във старогръцки мит, 
без положителен герой.
Посоката не сменям
и вървя, 
а старите дървета със короните, 
шахматните асми по тихи дворове, 
и даже скромни храсталаци рози, 
са пътища, осеяни със избори 
и спомени, 
макар и чужди спомени.

Лозата ме отделя от небето.
И добре.