Свита във горната стая, чета “Одисея” с усмивка,
в стаята, с бели дивани и вази с цветя по ъглите,
светла и чиста.
Направих прозорец,
да гледам нощта и звездите,
лунни пътеки да диря, щом залезът плъзне зад хълма.
Вятърът, нежен "изгорник", дантелите скъпи надипли.
Сложих зелени картини до амфори, вити, двуроги,
леки китайски коприни, тежки арабски парфюми.
Струпах мечтите големи и всички неказни думи.
Ходят там призраци мои: на бъдното, минали също.
С тях аз сега не говоря, чета “Одисея” могъща:
времето сякаш е спряло, притихнала цялата къща,
с нея невидими двете (няма на никой да кажем)
сме омагьосани.

 (Днес.
И за малко,
понеже заспаха децата.)

Вратата затварям, затварям и книгата.
Няма у нас бяла стая
под покрива.
Вази съвсем не задържам –
цветята обичам на двора
самички, безгрижни,
без грижа. 

Стихове пиша единствено
ако те няма до мен.
За прегръдка.