Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01.2023 20:05 - Василъ Левски (Дяконътъ). В първата легия
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 2718 Коментари: 2 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

3. ВЪ ПЪРВАТА ЛЕГИЯ

 

 

Въ Сърбия, именно, е отишелъ нашиятъ герой, затова защото презъ сѫщата тая година, както е известно, положението на сърбитѣ съ турския въ Бѣлградъ гарнизонъ бѣха твърде обтегнати. Отъ день на день се повече растѣла враждата между двата елемента, и сърбитѣ се приготовлявали да нападнатъ единъ день на своитѣ господари, защитени отъ бѣлградскитѣ калета.

 

Разбира се, че това приготовление на нашитѣ братя не било чуждо и на българитѣ (не на цѣлия народъ, а на ония, които се наричатъ нехрани-майковци, и които оставили своето отечество, за да участвуватъ въ различни сражения ту съ сърби, ту съ гърци, ту съ руси). Още презъ зимата много наши българи, надошли отъ разни мѣста, се разхождали по улицитѣ и чакали уречения часъ, а сръбското правителство, както винаги, имъ обещавало златни гори. Тукъ билъ и Раковски, който издавалъ своя „Дунавски Лебедъ” [57], Иванъ Касабовъ [58], който превеждалъ на български езикъ освобождението на сърбитѣ, и пр. Самъ Раковски билъ главатарь на българскитѣ доброволци. Всѣка вечерь той събиралъ по-развитичкитѣ измежду тѣхъ, на които държалъ различни патриотически лекции изъ българската история [59].

 

Въ числото на жаднитѣ слушатели е държалъ първо мѣсто и Василъ Левски. Тукъ той можалъ да се запознае съ българскитѣ войводи Илю и Цеко, и съ други още по-събудени българи, съ които горещо разисквалъ въпроса за освобождението на България. Всички гнили обещания и прекалени хвалби на старитѣ войводи той слушалъ съ възхищение и ги приемалъ за чиста монета.

 

На 11 май 1862 година стълкновението [60] между сръбскитѣ пандури и турския гарнизонъ захванало. Намиращитѣ се въ Бѣлградъ българи не се забавили да се завтекатъ къмъ Стамболъ-капия, когато сръбскитѣ пандури и солдати продължавали да се криятъ изъ Бѣлградскитѣ кафенета [*].

 

 

*. Това потвърждаватъ и самитѣ сърби (гледай очерка на Н. Половъ, подъ заглавие Сербия и Порта) — Зах. Стоянов .

 


Ето какъ разказва за това събитие Христо Ивановъ, бивши тогава доброволникъ при бомбардирането на Бѣлградъ, и единъ отъ най-старитѣ апостоли,  комуто съмъ обязанъ за повечето сведения за живота на Левски.

 

„Една вечерь, като отивахме въ театъра, дето се представяше „Косовска битка”, стана тревога по улицитѣ, народътъ се впусна бѣжишкомъ къмъ Стамболъ-капия. Отидохме и ние; но що да видишъ? Гледаме, че речената капия затворена, никого не пущатъ да излѣзе. Минахме презъ кѫщата на Коларца, слушаме гласъ отъ пушки къмъ калето; а отъ вѫтрешната страна на Стамболъ-капия стои нареденъ турски аскеръ съ пушки. Юзбашията имъ съ гола сабля въ рѫката, обърната съ върха надолу. Излѣзохме на пиацата. „Кодъ [61] кафенето Милошаи имаше стоварени дървета, отъ които взехме по едно и се отправихме къмъ оная страна, отъ дето се чуваха пушкитѣ. Като пристѫпихме нѣколко крачки, гледаме единъ сръбски джандаринъ бѣга насреща ни гологлавъ и вика колкото си може: „Връщайте се назадъ, люди гинутъ!” . . .

 

„Вълнението въ Вѣлградъ се увеличаваше отъ минута на минута. Гражданитѣ бѣгаха единъ презъ други — кой да се скрие, кой да си вземе орѫжието, а турцитѣ и кадънитѣ се затваряха въ джамията. Ние, българитѣ, останахме отвънъ града и не можехме да намѣримъ мѣсто да се върнемъ. Излѣзохме до Делийската чешма, но и тамъ като бѣха затворени дюгенитѣ, не можахме да преминемъ. Хванахме пѫтеката, която е покрай терезия подъ шансътъ; но като дойдохме до турския топъ, дето вардѣха турски солдати, тия последнитѣ отвориха насреща ни огънь. Ние ударихме на бѣгъ, понеже не можахме да стоимъ насреща имъ безъ орѫжие. Куршумитѣ имъ свирѣха надъ главитѣ ни. Най-после влѣзохме въ френското консулато и, като прескочихме шансътъ, излѣзохме на „Господска улица”.

 

„По-нататъкъ изъ улицата срещнахме нашата българска чета въорѫжена, начело съ Раковски и дѣдо Илю войвода, които отиваха къмъ калето (Стамболъ-капия). Дадоха и на насъ орѫжие, за да ги придружимъ. Нощьта се приближи вече и, споредъ съветитѣ на войводитѣ, трѣбваше да отидемъ откъмъ другата страна, защото желѣзнитѣ врата, каменната стена и многобройнитѣ мазгали на калето, предъ които бѣха насочени турскитѣ пушки, правѣха невъзможно всѣко наше по-нататъшно опитване. Тогава Раковски потегли къмъ Варошъ-капия, която бѣше много по-слаба и лесно

можеше да се развали дървената ѝ постройка. Четата се раздѣли на три отдѣления: едно поведе дѣдо Илю, [62] друго — байрактарътъ му Стоянъ Македонецътъ, [63] а трето — самъ Раковски. Никѫде не се виждаха сръбскитѣ пандури.”

 

„Прескочихме презъ шанса и нападнахме отъ три мѣста. Отдѣлението, съ което бѣхъ азъ, влѣзе въ една сръбска кѫща, отъ която хората бѣха избѣгали, и на която прозорцитѣ гледаха къмъ турскитѣ солдати. Пламнаха нѣколко пушки отъ страна на нашитѣ момчета презъ прозорцитѣ, и турскиятъ юзбашия [64] падна на земята, заедно съ други двама нефери. [65] Турскитѣ войници удариха на бѣгъ, и ние се впустнахме подире имъ. Гонихме ги чакъ до Кале-мегдана. Въ бѣгането си тѣ връхлетѣли върху едно наше българче отъ градинаритѣ, което бѣха надупчили съ сюнгиитѣ си. Подиръ нашата чета вървѣше други единъ байрякъ: българи — градинари и дюлгери съ брадви, търнокопи и мотики, които разсипваха где що се попадне по пѫтя турско здание”.

 

„Страшно тия викаха и псуваха на всичко що е турско и мохамеданско. Варошъ-капия бѣше станала отъ тѣхъ на прахъ и пепель, която и остана въ наши рѫце. Раковски и дѣдо Илю изкомандваха на момчетата да се отправятъ на Сава-капия. Ония отъ момчетата, които имаха орѫжие, се наредиха наоколо, а дюлгеритѣ и градинаритѣ съ брадвитѣ въ рѫка нападаха на капията. Отъ трѣсъкъ и плюсъкъ потрепера цѣлиятъ градъ. Въ нѣколко минути страшната тази капия, която е плашила християнския свѣтъ цѣли вѣкове, се превърна на прахъ и пепель подъ краката на нашитѣ българи.”

 

„Като превзехме и тая капия, войводитѣ поведоха четата къмъ Делийската чешма на джамията, която бѣше пълна съ турци и кадъни. Тя бѣше обсадена откъмъ царската бахча отъ капитанъ Джоко, [66] човѣкъ съ една рѫка и съ единъ кракъ; а нашата чета я заобиколи откъмъ френското консулство. Войводитѣ направиха съвещание съ капитанъ Джока, и се реши да превзематъ джамията съ юрушъ. Нѣколко отъ нашитѣ момчета се нахвърлиха презъ дувара въ гробищата, за да нападнатъ на прозорцитѣ. Въ това време се блѣсна на небето, понеже валѣше дъждъ, което даде възможность на обсаденитѣ турци да изгърмятъ направо върху ни, и едно отъ нашитѣ момчета се рани твърде опасно. Пушка гръмна отъ височината на минарето. Тогава нѣколко отъ нашитѣ момчета се залепиха на прозорцитѣ и

изпраздниха своитѣ пушки вѫтре въ джамията върху натъпканото множество. Отчаянъ викъ и крѣсъкъ, който излизаше отъ устата на стотина гърла, гръмна въ джамията:

 

— Капитанъ Джока! На твоитѣ господарски рѫце ставаме теслимъ, [67] — викаха тѣ.

 

„Тогава се провикна Раковски, че ако тѣ желаятъ да се предадатъ, трѣбва най-напредъ да запалятъ свѣщи въ джамията и да отворятъ вратата. Заповѣдьта на Раковски се изпълни на минутата. Вратата на джамията се отвориха, и най-старитѣ, почтени мюсюлмани, съ бѣли бради, излѣзоха да се поклонятъ. Заобиколени отъ конвои сръбски жандарми, тѣ бѣха изпратени почтено до въ калето”.

 

„При пукването на зората ние се намираме при Стамболъ-капия, която искахме да вземемъ съ юрушъ; но не бѣ възможно, защото само отъ едно мѣсто можеше да се напада. Битката продължава чакъ до обѣдъ на другия день. По едно време турското трампе удари на миръ. Колкото турци и кадъни имаше на пияцата издигнаха бѣлъ байракъ и тръгнаха къмъ калето, което бѣше вече отворено. Ние ги изпратихме мирно. Събраха се падналитѣ убити и отъ дветѣ страни, сръбското правителство издаде заповѣдь: всѣки да отиде на мѣстото си и да повърне назадъ всичко, що е взелъ отъ турцитѣ. Миръ настана вече”.

 

„На втория день обаче, рано сутриньта въ вторникъ, бѣлградското християнско население, повечето жени и деца, на тумби-тумби търти да бѣга изъ улицитѣ вънъ отъ града. Дюкяни и кѫщи останаха отворени. Всѣки гледаше да спаси само себе си. Докато се слушаха само пушки да гърмятъ, ето че зареваха и турскитѣ топове отъ калето, гюлетата на които падаха въ града, върху здания и хора. Събраха се пакъ нашитѣ българи подъ началството на своитѣ войводи. Сега тѣ изглеждаха по-войнствено, защото бѣха въорѫжени съ белгийски пушки и съ тенекиени левове на калпацитѣ, които Раковски бѣше порѫчалъ да изработятъ въ Топче-дере. Нашата чета завзе най-отвореното мѣсто, дето се сипѣха турскитѣ гюлета, да пази влизането на неприятеля, който насилваше да влѣзе. Три деня и три нощи пазихме ние на това мѣсто. Нашето юначество и участие въ бомбардирането на града, вижда се работата, че бѣше дошла и до ушитѣ на княза, защото този последниятъ самъ лично ни посети на третия день и ни поздрави съ благодарителна речь...”

 

Тукъ ще прекѫснемъ ние разказа на Христо Ивановъ, защото не ни е въ предмета да се впускаме въ дълго и широко описание на бѣлградското бомбардиране въ 1862 година. Моята цель е не да покажа участието на българитѣ въ сръбскитѣ работи, а да дамъ нагледна и обща картина на едно събитие, въ което е участвувалъ и нашиятъ херой, който отдавна се намиралъ вече въ Бѣлградъ. Когато българскитѣ доброволци доближили до Стамболъ-капия, Левски билъ първиятъ, който се метналъ на калето съ гола сабя въ рѫка, като сѫщински лъвъ. По-напредъ докторъ Рашко [68] го видѣлъ съ очитѣ си, когато той си извадилъ пищова и пронизалъ гърдитѣ на единъ турски юзбашия, близу до Баталъ-джамия. Българската чета въ Бѣлградъ помагала съ такова присърдце на чисто сръбскитѣ работи, съ цель да се изработи и нѣщо за тѣхното поробено отечество, което пъшкало подъ османлийския ятаганъ. [*] Споредъ свидетелствата на мнозина тогавашни съвременици, лично сръбското върховно правителство обещавало на Раковски и на другитѣ намиращи се тамъ български войводи, че то ще подпомогне да се въорѫжи силна българска чета, която да нахлуе презъ границата въ България и да почне святото дѣло. Така увѣрявало сръбското правителство, но до тогава, до като имало нужда отъ здравитѣ български мишци, които искало да употрѣби въ своя полза.

 

Следъ бомбардирването, обаче, когато то не закѫснява да се помири съ турското правителство, нашитѣ българи останали пакъ на пѣсъка, захванали да дотѣгатъ всѣкиму. Всѣки день българскитѣ воеводи настоявали да имъ се даде орѫжие; но правителството отлагало днесъ за утре и, за да се отърве отъ немирнитѣ гости, изпратило ги е въ Крагуевацъ, ужъ отъ тамъ да имъ се даде исканото орѫжие. После нѣколко дни раздали имъ само за очи нѣколко рѫждиви и стари пушки, останали отъ Кара-Георгевото време. Чакали момчетата дълго време, но не имъ се разрешава да се мръднатъ на никѫде. Осемь души отъ тѣхъ, като избрали по-добри пушки, побѣгнали една нощь отъ Крагуевацъ съ цель да навлѣзатъ въ България. Щомъ сръбското правителство узнало за това, то на часа телеграфирало по границитѣ да пазятъ строго и да хващатъ всѣки българинъ, който би се появилъ и иска да влѣзе въ турско. Следъ три-четири дена нашитѣ непокорни юнаци били докарани вързани като прес-

 

 

*. Споредъ увѣрението на мнозина, тази чета се е състояла отъ 800 души българи. Нейното поддържане и въорѫжаването ѝ се дължи на князъ К. Богориди. [69] Той е подарилъ около 5,000 минца, които се дали на Раковски чрезъ докторъ Рашко — Зах. Стояновъ.

 


тѫпници, на които ударили и по единъ дисциплинаренъ бой. Награда!

 

Отъ Крагуевацъ цѣлата чета се върнала пакъ въ Бѣлграда съ цель да помоли Негова Свѣтлость лично да позволи минаването презъ границата на български емигранти

 

— Висши задължения ме принуждаватъ да не можа да изпълна желанието на братята българи, — казалъ князътъ.

 

Нѣмало що да се прави. Събралитѣ се въ Бѣлградъ патриоти, които не били дошли за гечинмекъ, [70] а просто да помогнатъ на народа си, трѣбвало да се пръскатъ, да хлопатъ на друга врата. Голи и боси, оставили тѣ земята, върху която проливали кръвь, върху която дѣлили юнашки мегданъ съ неприятеля. Дрехитѣ си продали тѣ, за да събератъ по нѣкоя пара за плътни разноски. Най-голѣмата часть отъ тѣхъ преминала въ света Ромъния. И самъ Раковски билъ принуденъ да остави Сърбия, по заповѣдь на правителството.

 

По-напредъ, преди да се бомбардира Бѣлградъ Левски се настанилъ при единъ господарь, въ този градъ, абаджийски чиракъ, не да печели пусто богатство, а да изкарва дневна прехрана. Когато господарьть му се научилъ, че новиятъ калфа е билъ дяконъ, то захваналъ да се отнася съ него по-човѣшки, отколкото съ другитѣ си слуги. На тази служба настанили Левски неговитѣ съотечественици Никола В. Чаушовъ и други. Абаджия той стоялъ само нѣколко месеца, докато се опознае съ по-първитѣ български емигранти.

 

Разказватъ очевидци, че когато единъ пѫть сръбскиятъ князъ отишелъ на смотръ на българската чета (вижда се работата преди бомбардирането на града), запиталъ нѣкои отъ момчетата, каква е цельта на тѣхното военно обучение. Раковски, който ималъ най-голѣмъ интересъ отъ благоволението на правителството и който, освенъ чистия патриотизъмъ, знаялъ и дипломатическитѣ тънкости, отговорилъ вѣрноподанно на сръбския господарь, че цельта не момцитѣ не е друга никоя, освенъ да помогнатъ сами на себе си, частно.

 

— Извергъ! — извикалъ нашиятъ херой и турилъ рѫка на револвера си, безъ да вземе предвидъ височайшето присѫтствие на свѣтлата особа, дисциплината и лицемѣрното благоприличие.

 

Свободата и благоденствието на неговото отечество, чистосърдечието му и непривикването му да се лигави предъ високитѣ особи принуждаватъ ни да потвърдимъ истинностьта н този фактъ, който азъ не можахъ да провѣря както е следва. Ако човѣкътъ, когото видѣхме преди една година

да отдава равни почести на револвера заедно съ кръста, човѣкътъ, който се реши въ качеството си на дяконъ да оскверни черковната килия, да открадне коня на вуйчо си и да зарѣже бедна майка и семейство, който не потрепера, когато тури рѫка на дългитѣ си косми, неприкосновена светиня и до днесъ за всѣкиго, то не е чудна и тая негова неблагоразумна постѫпка.

 

Шесть дни стоялъ Левски затворенъ въ бѣлградската тъмница за тази си дързость. Трѣбва да ви кажа, че той гръмналъ върху Раковски но не можалъ да го улучи. [71]

 

 

57. „Дунавскый лебедъ — граждански, любословны и забавны вѣстникъ”, 1860-1861, редакторъ С. Г. Раковски. Въ уводната статия на бр. 1 отъ 1 сетемирий 1860 г, Раковски пише: „Желаяще да принесемъ полза роду си, съставихме учръдничество новаго българскаго вестника „Дунавскый Лебедъ”, кому първй брой за образъ издаваме днесъ... Всѣки, който има българско сърдце и въ кого ся е возродило благородное чювствувание любородности, усѣща, колко се нуждае днесъ нашъ народъ отъ такъвъ единъ вестникъ и каква полза можи принесе нашимъ българинъ, кои сѫ оскѫдни отъ много”.

 

58. Иванъ Касабовъ — създатель на единъ мнимъ таенъ революционенъ комитетъ презъ 1866 г. и се поставилъ въ услуга на чужди интереси — обстоятелство, което разгнѣвява много Раковски.

 

59. Христо Ивановъ (вж. 25) сѫщо говори въ споменитѣ за тѣзи историко-политически проповѣди на Раковски.

 

60. Стълкновението между сърби и турци — до това време сърбитѣ се считаха за васални на турцитѣ. Това положение си бѣха извоювали съ въстанието на Кара Георги отъ 1804—1806.

 

 

61. „Код” — сръб. — при.

 

62. Дѣдо Илю Марковъ (роденъ къмъ 1805 — 1893) отъ с. Берово, малешевско, Македония. Голѣмъ македонски войвода, участникъ въ първата легия (1862), презъ 1876 г. участвува въ сръбско-турската война, бие се въ Освободителната война, а сѫщо и въ Сръбско-българската за осъществяване и запазване на съединението. За него вж. книгата ми „Македонски възрожденци — исторически и литературни образи”, часть първа, с. 102—107. Тамъ има подробна библиография за Дѣло Илю — с. 132.

 

63. Стоянъ Македонецътъ — байрактарь на Дѣдо Илювата чета (вж. 62). За него Дѣдо Илювитѣ четници сѫ оставили предание, че билъ много храбъръ четникъ.

 

64. Юзбашия — тур. — офицеръ въ чинъ капитанъ.

 

65. Неферъ — тур. — войникъ, редникъ.

 

66. Капитанъ Джоко — единъ отъ участницитѣ вь Бѣлградския бунтъ.

 

67. Теслимъ — тур. — предаваме се.

 

68. Докторъ Рашко Стойчевъ (вж. тукъ точка 29).

 

69. Князъ К. Богориди (1821—1863) — Родомъ отъ Котелъ, Никола-Конаки Богориди за отличие отъ Александъръ Богориди (Алеко паша) е щедъръ покровитель на българщината и създатель на Болградската гимназия.

 

70. Гечинмекъ — тур. — препитание.

 

71. Тукъ наистина е имало единъ конфликтъ между легионеритѣ и насмалко щѣлъ да пострада Василъ Друмевъ (вж. „Василъ Друмевъ — Климентъ Браницки и Търновски”, София, 1926). Да приемемъ, че Левски е стрелялъ срещу Раковски, не можемъ, защото липсватъ исторически данни. Знаемъ обаче, че презъ 1866 г. Левски е написалъ до Раковски следното, съ тонъ на голѣмо уважение писмо: „Господине Раковски! Днесъ ида да Ви поздравя отъ страната на отецъ Натанаила [Панайотъ Хитовъ], който ми е далъ власть да Ви напиша туй писъмце и Ви моля да му явите въ какво занимание се намирате днесъ, защото много желае заради Васъ. И иска да знае подробно въ какви занятия се намирате днесъ и най-паче Ви моли да му явите, заради търговитѣ какъ отиватъ днесъ и какъ ще бѫдатъ за напредъ. Като не ми остава времето да Ви пиша по-напространно оставамъ Вашъ най-искренъ Д. И. Левски. Яшъ, 7 ноемврий 1866 г.” (Василъ Левски, Писма, статии, пѣсни, София, 1941 г., с. 19). Вж. сѫщо тукъ точка 53.

http://macedonia.kroraina.com/zs/zs_3.htm

ПП:
 1. Няма сигурни доказателства, че Левски е стрелял срещу Раковски...
2. Мисля, че все пак е честно да сме благодарни на Сърбия, на Румъния, на Русия, защото са давали подслон на българските борци за освобождение от турско робство...




Гласувай:
13


Вълнообразно


1. kvg55 - mt46,
30.01.2023 22:45
Левски трябва да се чете. От тези, които търсят пътя към бъдещето на България.
цитирай
2. mt46 - Той е пример... Но днес е невъзможен...
01.02.2023 21:20
kvg55 написа:
Левски трябва да се чете. От тези, които търсят пътя към бъдещето на България.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19162814
Постинги: 3687
Коментари: 45098
Гласове: 148920
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031