Дубровник е като нар. Белокаменен, бяло-жълт отвън, червен отвътре. Със сърцевина. Другата дума, която непрекъснато си повтарях, беше сърцевина.

Някога си мечтаех нещо подобно да бъде Търново – разбира се без морето, но със невероятните завои на Янтра и блесналият в залезите Царевец. Само че Царевец трябва да се дорисува... Много да се дорисува.

Качването на крепостната стена беше наистина важно. Там градът се усеща пълноценно, като събитие. Не просто набор от китни улици, стълби, гледки и плочници, а пулсиращ град, съвсем като сърце. Иска ти се да си отвеян писател на някой покрив или поне да си направиш обсерватория. Иска ти се да пътуваш из моретата, да живееш на яхта и да паркираш по кейовете под звездите.

Минаха няколко седмици, но все още се кефя на снимките. Напоследък нямам никакво време, но все още се кефя и на това. Изглежда оставям нещата просто да се случват.

Тази година ставам на 30 години.