Вчера се чух с едно момиче, с което преди работехме заедно. Беше почти преди 2 години. Та нещо лекичко ме бодна - не е носталгия обаче. Общо взето там работих една дълга безрадостна година и се учих да бъда ... кучка. Щото такъв беше начинът на работа - шефовете хвърляха кокала и наставаше битка. На тях им беше все едно кой е смачкан в битката, принципът беше: разделяй и владей. Важното е да има някакъв адекватен паричен резултат. И ние се хапехме точно като кучета за кокал. Живеехме само служебен живот, и бавничко полудявахме. (вярно научих много неща, научих ги добре и за дълго - но когато се махнах мислех че летя.)
После за няколко месеца напуснаха почти всички. Един повлече крак и на всички им се прииска свобода и ново начало. И тогава си мислех, че сега вече работата  ще трябва да се промени. Че хората са важни. И че това е адски тъп начин на работа, който трябва да бъде заличен.
Да ама не. Фирмата продължава, терорът на хората продължава, продължава и кучешкия бой.
Та това е  - бодване. 
Не знам какво ме е яд повече: 1. Че се оказах неправа. Смятах че масовото напускане ще бъде оценено като следствие на злобната атмосфера и некоректните отношения и те ще трябва да се променят 2. Че ние не сме незаменими. 3. Че има нови и нови кучета и кучки. И те ще бъдат използвани, така както бяхме ние. 4. Че ние бяхме обединени от кучешкото, живеехме плътно едни до други , но така и не можахме наистина да бъдем приятели.

Всъщност не  ме яд. Това е просто бодване. Животът продължава, все по пъстър и уникален...