Непрекъснато се опитвам да изгладя нещата. Да улесня, да съдействам, да помогна... Чувствам се като камилата на Ницше. Духовно. Макар че ако продължавам така ще вземе да ми изникне гърбица и ще ме изгонят отвкъщи. Това гърбицата, никак не е естетично.
Опитвам се да разбера какъв е проблема.
Ето някой си ми излива отрова за човечката А. Не мога да му трясна телефона защото:
1. Не ми е в характера да тряскам.
2. Има някакви основания.
3. Всички ние работим заедно.
На всичкото отгоре харесвам човечката А. Тя си ми е много симпатична.
Единственото правилно решение е да насоча хората да си плюят отровата един на друг. Знам това. Знам. Всеки трябва да поеме отговорност за действията си. За противодействията си. И за всичко което прави. Аз получавам достатъчно отрова (заслужено и не съвсем) насочена върху себе си. Гълтам я като добро дете. Не е нужно още и още и още. Обаче толкова ми се иска да смекча удара, да не чувам това, което чувам. И най-вече човечката А да не чува тези неща за себе си. Дори и справедливите... Кой не греши, кой?
Но човечката А хич няма да оцени това, което и спестявам. Практиката показва, че целият гняв на човечката срещу онзи осмелил се да не я хареса нея, прекрасната, ще се ливне върху ми като майски дъжд по слънчево затопляне. Що - щото аз ще преглътна и тази отрова – в името на добрия тон, премахнатия скандал, и желанието всички винаги да бъдат щастливи. Даже не и да ме харесват мен, просто да бъдат щастливи и да се харесват един друг...
Проблемът е, че днес не издържам всичко това. И само как се изненадват хората... Аз, мекичката, уютната, добричката... повишавам глас, споря, дърпам се и отказвам. Споменавам чуждите кусури. Понякога даже и чужди майки споменавам... Много е странно, колко се притесняват. Те така са свикнали да бъдат погалени с перце, пошегувани, разсмяни и цялостно изсъчувствани, преглътнати и оправдани в грубостта си ... Уверени че са самото съвършенство. А сега цялото това черното трябва да го метнат на реалния получател или да го глътнат сами... Страшно ли е, милички? Гадничко ли е? Ох, как съм ги разглезила. Чак ми е жал за тях. Но никаква жал. Днес не. Яхнала съм метлата и отсега усещам, че трябва да посетя някой много агресивен спорт... Споменах ли, че помня като слон? Всяка издънка помня. Вярно е, не ги разказвам, защото е дребнаво, но помня, защото ми е писнало да греша по два пъти.
Чета блогoвете на елени и кандисайс. Толкова са чисти. Толкова искрено харесват заобикалящия ги свят. Търсят красота, смях, нещо лъчисто. Съвестно ми е, и не съвсем.. Днес не.
Днес на eleni и е ужасно свинско, защото е един от онези дни, в които й иде да крещи, да удря и да развърти двуострата брадва. Сигурно имам някъде далече из предците си някой викинг.
Има дни, в които повече нямам сили да съм добричка и всеразбираща, да успокоявам, да усмихвам, да разбирам всички, да внасям хармония и смях, да съм ведра и позитивна. Имам ужасната дарба на мига да разбирам какво искат да кажат двама души, които спорят и винаги естествено се оказвам в ролята на посредник, оправям каши и разплитам спорове с лекота. Ужасно лесно заставам на мястото на другия. Не остава време да застана на собственото си място. Редовно съм в ролята на "умиротворителна сила в Косово". А хората наистина свикват. Свикват и с искрената ми загриженост и внимание. И приемат всичко това за даденост. И ми се качват на главата. С ботуши. Подковани. И си танцуват отгоре.
Днес, eleni иска да стреля с арбалет. Ама онзи, стенобойния, на Тери Пратчет, с който тролът Детритус разпарчетосва големи обекти.
candysays...is not my cup of tea, ако мога така да се изразя. Нищо лично, просто различни вкусове и различни светове.
http://comfy.blog.bg/viewpost.php?id=75202
От една страна. От друга ми се струва, че макар да може да смята от статистика не разбира - теоретично възможно е 199 900 блога да са на едн аи съща тема.. И ако се 199 900 блога се повтарят тематично - ние с теб сме в останалите 100, които се повтарят само в тази 100-ца :))))))
