Но не е това, което припомня заглавието. Така, закачка J.
Кой е той?
Николай Баровски, група Балканджи.
Аз вярвам, че всеки човек изпитва нужда да се развива и да бъде оценяван. Да показва най-доброто от себе си, независимо колко многостранно и особено е то. Да надскача. И ако по някаква причина, това отвътре не бъде изкарано навън и споделено, човекът се поврежда и заживява вкиснат унил ежедневен живот... Единственият начин да постигнеш свободата тук и сега е създавайки.
От друга страна имаме обективната реалност, професия, пари, отговорности, време, семейство. Комерсиализация. Продаваемост. И разбира се неизбежното лицемерие.
Затова си мисля, че на мен са ми интересни най-вече хората на пътя. Не тези стигнали крайната точка, а тези които все още мислят и се развиват, незалепнали за удобен готов образ. Тези, на които им стиска да започват всеки ден от начало защото градят не имиджа, а себе си.
Преди време срещнах един от тях и тъй като съм много симпатична и чаровна,(споменах ли страшна подмазвачка, или то се подразбира), той се съгласи да ми отговори на мен, ей така, официално, на няколко въпроса…
Кой е той?
Николай Баровски, група Балканджи.
Аз: Николай, Вие сте клавирист, кавалджия и един от основателите на група Балканджи и едновременно с това обещаващ архитект. Как ще обясните това съчетание?
Той: Смятам, че човек е най-вече това което е; това, което изразява душата му, идеите му, творческата му същност. В каква форма ще ги реализира не е толкова важно. Аз лично съм избрал архитектурата като основна професия, а музиката ми е едновременно хоби и извор на свежа енергия.
Аз: Смятате ли, че е наистина необходимо човек да се съсредоточи в една единствена дейност за да постигне успех? Какво е успехът за Вас?
Той: На първият въпрос отговорът ми е категорично не! Съсредоточаването в една единствена дейност прави човек много детайлен специалист, което в някои случаи е плюс, но това го и ограничава неимоверно откъм общия поглед. В днешно време, когато глобализацията размива и границите на професиите до голяма степен много по-важно е да черпим непрекъснато разностранна информация от различни сфери от живота, за да бъдем в крак с времето. Иначе се обричаме да станем книжни плъхове, които живеят единствено за себе си в измисления си свят на никому ненужен хиперпрофесионализъм. А когато става въпрос и за творчески професии като архитектурата и музиката смятам, че интердисциплинарния подход в творчеството е жизнено необходим за създаването на качествено и стойностно произведение. Какво е за мен успеха? Хм, това ме накара да се замисля сериозно. Определено не е да бъдеш звезда или било там друго обществено признание, въпреки че не отричам че ми харесва. Но не се стремя към това. За мен успеха е да родиш една идея, да я развиеш и оформиш в най-рационалния вид за тези, за които е предназначена и накрая да я видиш реализирана така, че всички са доволни. Успех за мен е песен, която съм композирал да дава частица душевност на тези, които я слушат и те да намират себе си в нея. И те са доволни от това, и аз съм, доволен, че съм реализирал идеята й. Успех е и сграда, която съм проектирал с удоволствие, която и клиента харесва и ще му създава само положителни емоции.
Аз: А кой е Вашият любим архитект?
Той: Не мога да кажа конкретно. Има много неща които ми харесват и от които се уча в много архитекти. Случва се някое малко гениално решение да е в сграда на напълно неизвестен архитект. Не съм особен привърженик на поклонничеството.
Аз: Според Вас каква част от живота на обикновения човек може да бъде обвързана с изкуството? Музиката ли е най-достъпният път към красотата?
Той: Красотата е едно от най-абстрактните понятия. Никой не може еднозначно да каже, че нещо е красиво. Може би трябва да говорим за хармония. За вътрешна хармония, за обща хармония между нещата. Не мисля , че има обикновени хора. Всеки е уникален с нещо. Има хора, които се страхуват да го изявят. Има и друго – тъжно ми е, когато някой казва че няма талант или е некадърен за такива работи като изкуство... Изкуството е навсякъде около нас и във всичко. Най-малкото мисля никой не може да си представи съвременния живот без музика – било то радио, телевизия или друго. Да, наистина музиката е най-лесния начин за постигане на душевна хармония, защото човек така е създаден. Това е една дълга тема и бих могъл много да говоря по нея- може би някое следващо интервюJJJ
Аз: Разкажете ни нещо за създаването на музика тук и сега.
Той: Най-важното е да имаш какво да кажеш. Нямаш ли идея, правиш ли музика само заради нея самата, няма да стигнеш далеч. Има много различни видове музика. Не само стилове, а и форма на възприятие. Едно е да слушаш музика сам, Друго е на купон, трето е на концерт, четвърто е примерно да пееш в хор, пето е да композираш песни. Когато пишеш музика трябва да си наясно, че тя е предназначена да се слуша и да въздейства на другите. Трябва да знаеш какво въздействие искаш да окажеш. И в същото време музиката, която пишеш е нещото неопределимо, което извира отвътре, от самия теб. Това си самият ти. Ти излизаш пред всички и казваш – ето това съм, аз – това са моите чувства!
Аз: Музиката на Балканджи трудно може да бъде наречена комерсиална. Кой всъщност Ви слуша? Кой смятате че е Вашият искрен слушател?
Той: Последното ми хареса най-много - искрен слушател. Нащите искрени слушатели са тези, които са успели да почувстват тръпката и заряда на нашата музика. Тези, които са открили себе си в текстовете на песните ни. Тези, които на концерт откриват душите си пред нас също толкова, колкото и ние. А мисля, че нашата музика може да се слуша от всеки, за което напоследък имаме и сериозни наблюдения по концерти.
Аз: Смятате ли че имате обратна връзка с тези, които Ви слушат? Как намирате вкусовете на публиката?
Той: Обратна връзка имаме непрекъснато – било то в сайта ни, или след концерти. Ние не целим вкусове на публиката. Казваме – това сме НИЕ! Ако ни харесвате вие сте част от нас. Ако не – не сте длъжни да ни слушате.
Аз: Бихте ли се определили като част от ъндърграунд културата на София?
Той: Определено да. Надигаме глава и към оувърграунда, но там такива като нас не ги обичат много. Да не казвам по-тежки думи. В ъндърграунд културата, която спред мен е ИСТИНСКАТА култура всеки има своята ниша без да се налага или да пречи на другите. Но не така стоят нещата на голямата сцена.
Аз: Разбрах, че имате и общ проект с университетския театър Алма Алтер, на които съм фен и почитател, разкажете ни повече за него?
Той: Това е експериментален проект, който е ориентиран и към по различна публика. Представлява осъвременен вариант на детска пиеса, коато в новия си вид е предназначена за едновременно гледане от малки и големи. Проектът е все още в разработка, така че за резултатите от него – след времеJ
Аз: Какво смятате за сътрудничеството, продуцирането и подпомагането на на нови групи?
Той: То е както в архитектурата – трябва да си намериш хора, които ще доразработват идеите ти и след теб. Никой не е вечен. Затова сътрудничество трябва да има. Както и между самите млади групи, така и между поколенията. За съжаление в България се проявява в пълна степен шуробаджанащината и това „да си пробутам мойто некадърно детенце”. Затова и музикалната ни култура е с такива плачевни резултати. Надявам се някога да се оправим..... JJJJ
