Колегата преди малко каза – „Напиши протокола, - може да не се върши работа, но протокол трябва да има!” Докривя ми, но е прав.

Винаги съм смятала, че когато има проблем, добре е да му се намери решение. И това е главното. Примерно – гладна съм – намирам си ядене. Уморена съм – намирам си време. Важен е резултатът. Търсен е резултатът. А протоколът е просто незначителна подробност.

А в България за да се постигне нещо налице – пък било то и отрицателен резултат- необходими са минимум 8 години. В това време заседават комисии, провеждат се кампании, следи се чуждия челен опит. Работа не се върши – то като я свършиме наведнъж, после какво ще правим. А ако някой нещо свърши, той бързо се отрича от това. Не било негова работа, не бил го той направил...

И не мога да разбера, как се оставят хората. Това психиката на човека е велико нещо.

Да вземем например докторите от Пирогов. Проблемът им е лесно формулируем: нямат пари за заплати, нямат пари за подобряване на болницата. Това се вижда, може направо да се пипне с ръка. Обаче никой не смята да разреши този проблем. /ми те протестират само втора година, това нищо не е./ Що да се решава като може просто да си приказваме – що ли няма пари, ама що ли пък не е имало досега пари, ама кой ли отговаря за парите, ми дали да не го сменим тоя дето досега не сме му дали парии, ама сега кой ги иска тез пари и за какво точно ги иска, че и от кой ги иска? И въобще как така ще иска... Всевъзможните витиевати прехвърляния на въпросите направо ме изпълват с възхищение. Е това е просто талант, това не се учи в училище... Толкова много проблеми се оказа, че има, толкова възможни комитети, права и съветници, че дори гладните доктори са на път да забравят какво искат. Това е мощта на развития мозък (Respect!)– можеш да се самохипнотизираш доста успешно. На теб не ти трябват пари – нееее, изобщо. На теб ти трябва да се смени борда, министъра, някой. И не е нужно да се развиваш – така и без това ставаш за чудесна изтривалка... Или фикус. Представям си как лежи някой прострелян в Пирогов, а над него докторът нежно вещае - На теб не ти трябва кръвопреливане - неее...

Или да вземем историята със Странджа. Начи имаме природен парк, имаме нарушение на парка, имаме отсъждане че парка е невалиден и неправилно обявен. Много грозна и несправедлива работа, но това ни е съдебната система, наша си е. А след това и съдът потресено обяви: "Съдът не може да реши съдбата на Странджа, нито на Черноморието. Това се решава от изпълнителната и законодателната власт", каза Пенчев. Ми не разбирам ако съдът не може да отсъди нещо кой може? Има ли изобщо някой да взима решение? Тук, днес, у нас? 
            И сега си мисля - проблемът е даже още по-сериозен. У нас не просто не се върши работа, но даже и протоколи не правим. Срещаме се, говорим си, даже много спорим и после някой тегли чертата - хоп 8 години. А какво се случи в тези  години - не е ясно. Мистерия за бъдните поколения...
           Единственото сигурно нещо са концертите. За добро или за лошо. Трябва да се поучим... Чак се размечтах сега - по повод Странджа, нали сме такива майстори на ПР  и прочие кампаниите. Що да не направим една кампания, със много спонсори - примерно Пещерска, Шесто чувство, Прима за Сейшелските острови - и не знам  някой друг, който рекламира с красавици? Можем да обявим Разрушителен концерт послучай разрушаването на някоя и друга незаконна сградичка тук-там. Да поканим примерно Ролинг Стоунс и 20 руси манекенки - или някои аналогично разрушителни - само не Пинк, видя се, че тя не е сериозна :). И на фона на дивашката музика и сателитни включвания от цял свят, да дойдат багерите....

едни приятели вървят и/или карат колелета през Странджа и междувременно правят рецитал - тръгнали са от Изворите на река "Младежка" - там са го открили, както ме осведомиха днес, с моето едноименно стихотворение - тъй като им бях глашатай при събиране на стихове, желаещи да отидат и останат в Странджа, явно са сметнали, че ми се полага да "открия" тази шантава проява, и са подарили стиха ми на една стара топола, аз исках да го дарят на червен дъб, но нейсе...

та тези прояви вече взеха да ми се струват много по-смислени, на фона на общото бездействие, мрънкане и цъкане с език, все е по-добре да четеш стихове на въздуха, на овцете, на дърветата, отколкото да рушиш този прекрасен зелен мир

връщам се да добавя, че не е необходима гласност при тези прояви и това всъщност е едно съвсем "частно" четене ;))
но и без друго вече огласих мероприятието, за да събера стихове, та затова си позволих този пост

Представям си ги как старателно избират дърветата, преслушват ги нежно -добре ли са, имат ли настроение за стихове и после вдъхновено рецитират.
Виждала съм подобна картина - един тип свири на цигулка пред слънчогледи...
Само чувството за безпомощност е гадно - дето усещаш, че не можеш да им помогнеш на тези диви прекрасни дървета, щото идват повече хора с багери.