Поканих гост, и той прие.
Тук масата е чисто наредена, 
а чашите искрящи.
Прегледах всички негови любими думи,
и всички спомени във розово.
Натрупах близко старите шеги
и новите истории.

Традиционно гостът е свещен,
и щом сама го каня,
то ще трябва 
да се усмихвам,
да му подам ръка,
да ям и да отпивам вино, наравно с него, 
във ритуал, от памтивека стар,
споделян с гостите.

Храната с масата отнемат време
и сила - за една благословия.
А времето така не ми достига...
Но щом е речено - така ще бъде:
запалвам свещите
и чакам,
за да удари верен час.

А гостът не дойде.
(Обади се, че бърза, или, че беше уморен -
не помня.)

И оттогава, се срещам с него,
в пицарията на ъгъла,
лишена
от всякаква традиция.